Диспут върху темата:
Самота.
*
„- Търся си смисъл, Каупунки…
- Това не се търси, то се създава.“
Преди време (не особено, отдавна) написах първия си разказ – беше елементарен, с плитка философия, прекалено много повторения и жалки подобия на метафори. В общи линии посмешище, наподобяващо литературна творба. После (след не особено дълъг период) написах първото си белостишие – пародия от разкрачени думи, която отдавна тлее из градските кошове. След това (отново в не особено отдавнашния период) написах и първото си есе. „Лудостта в моя живот“ – прекрасна тема за моята скромна особа, която се възхищава отявлено на Дон Кихот вечният ветрогонец! Ще бъда честна обичах това есе, обичах всяко едно изречение в него, дори си позволих чувството на гордост, но в крайна сметка получих 4 минус. Тогава за пръв път плаках за нещо „свое“ – в истинския смисъл на думата. Разплаках се не от ниската оценка, а от факта, че бях не разбрана, от това, че реалността се опита да ме побучи на собствената ми писалка. Бях толкова жалка, но и толкова бясна, яростна, изпепелена и… сама.
Усещах колко свирепо чувство е това – да, тогава за пръв път наистина усетих какво нося в себе си. На никого от класа не му пукаше за тази оценка, на никого по света. Аз бях дребна ученическа натура, която е оценена с добър 4. Една от милионите млади души, част от училищната система, но никой, абсолютно никой не виждаше, че аз бях едно бездомно хлапе, което намира единственото красиво нещо, което е създало стъпкано на пода. Не. Бях сама в тълпата. Разбира се, тогава унищожих есето си и дори си казах, че няма смисъл да правя каквито и да е опити в писателската дейност.
Не ме биваше в разказите, бяха недодялани.
Не ме биваше в поезията, нещо не схващах схемата на стиховете,
а сега
Не ме биваше вече и в есетата.
Какво остана? Драмата или голямо епическо произведение? „Абсурд“ казах си тогава… „пълен абсурд“. Но все пак бях сама със самотата в собствената си стая, в собствения си ум. А, самотата има една лепкава и просмукваща сила… от самота се умира. По дяволите, та тя има силата да унищожи цяла вселена. А, какво е всеки човек, ако не малко копие на вселената. И точно тази злокобно плашеща Самота, със своята блудкава отрова кара всяка звезда в самите нас да угасне. Обърква личността и я кара да търси пукнатини, които ги няма, но във всичката тая заблуда тя започва да копа толкова надълбоко в съзнанието си, че сама ги създава. Най-трудна е самотата, когато с целия си отвратителен чар успее да пробуди чувството на меланхолия – онази лилаво розова емоция, която успива всичките ни вътрешни сетива и ни вкопчва в тайнствените химери на въображението. Всичко това ме засипа и мен… за по-малко от няколко мига. Първоначално бях обвита с тънък плащ от материята на самотата, но не след дълго тя се залепи по кожата ми. Впи се като цигарен дим и ме унищожи, подбуди омразата, подбуди всичко антихуманно. Атмосферата около мен започваше да придобива формата на ковчег и всеки дъх ме задушаваше. Самотата ме караше да плача, не за друг, а за себе си. Сълзите ми се стичаха надолу по бузите ми и оставяха болка – щипеха и прокарваха нови и нови пукнатини. Сякаш лицето ми придоби размазана форма на човекоподобно. Милиони нюанси мъка разкъсваха същността ми… тогава видях черен химикал и надупчен лист. Грабнах металното телце и започнах да изстисквам цялата му катранена вътрешност по бялото, изпомачкано пространство. Изписах тонове небивалици, но именно това разсече въздуха във формата на ковчег, който така безжалостно съдействаше на самотата. Тогава за пръв път осъзнах, че душата вътре в мен е някак си калена. Разлистих пожълтелите листове от миналото си и намерих най-точното обяснение на думата „самота“
самота – същ. им. от ж.р.; ед.ч. нещо съпътстващо човек, който не е успял да намери себе си.
Разбира се, това е едно конкретно определение на тази тъй ужасяваща дума, любима на всеки символист. Самотата е етап, в който си принуден да се разровиш из шкафовете на вътрешното си аз, просто защото няма друго дишащо създание, което да ти позволи да се ровиш в неговите. Но от друга страна нима е възможно да имаме способността да опознаем отсрещния без някога да сме разузнавали самите себе си. Как е възможно да се вречем в любов без да сме обикнали себе си?
И все пак (както всичко философско в живота ни) самотата със своята ехидна усмивка винаги е била нож с две остриета. Независимо, от коя страна я хванеш винаги ще кървиш и ще кървиш… и кървиш… капка по капка… болка по болка, докато не се изтощиш. После започваш да търсиш нечия длан, в която да намериш утеха, но раната тогава боли още повече. Това се случва, когато не използваме самотата правилно и я обвиваме в черна одежда и сами й подаряваме коса, с която да започне да разсича душевните ни меса. Тогава от храм вътрешния ни свят се превръща в хекатомба. Това е една от кръвопролитните поразии на самотата, за които сами й помагаме.
Аз съм се запознавала и с двете лица на самотата – и двете еднакво красиви, но едното забулено с воал. Нашарих и двете със слова, прегледах целите им удивителни тела и осъзнах кое е фалша, кое истина. Самотата е чувство, което бди над нас, но и оръжие, което сами избираме как да използваме. В самотата човек намира сълзи, но намира и утеха… нужна е самота, за да се научим да творим, да се научим да обичаме, да рушим, да съграждаме, да се вслушваме и да преоткриваме. Самотата е път и безпътица – тя е вкуум, който ние сами пълним с мисли.
Лично аз я пълня с всичките букви, точки и апосиопези по горе.
